На информация за връх Карталов камък попаднах съвсем случайно преди около месец, в сайтът на Руми от EthnoArtRoom в село Киселчово. Отдаван искаме да я посетим и да се запознаем с нея и докато търсех контакт, попаднах на страница със забележителностите в региона. Там видях снимка на върха, имаше информация, че върхът може да се достигне от село Киселчово, дължината на маршрута, описваха се и прекрасните гледки които се откриват от него. Тази информация много ме впечатли и потърсих снимки от върха. Това което видях, веднага ме накара да сложа пътешествието към тази дестинация в плановете ни. Започнах да търся повече информация за маршрутът по който се стига до Карталов камък, но единственото което открих е, че отбивката за еко пътеката се намира между селата Кремене и Димово. Беше точно едно изречение. Нищо повече. С Иван разгледахме внимателно картата, стегнахме раницата, натоварихме Драга и Бела в колата и поехме към Смилян. Отбивката за село Кремене се намира малко след село Кошница в дясно. През цялото време трябва да държите относително асфалтирания път – малко след отбивката, неговото състояние вече не е в най-добро състояние, но е проходим. В един момент, пътят прави завой наляво – отбелязвам това, защото на същото място от основният път се отделя и черен път и първоначално с Иван не знаехме на къде точно да поемем, но тук все още има достатъчно добър интернет за да работи навигацията и това ни помогна да вземем правилната посока. Минавате през село Кремене и тръгвате към село Димово. Внимавайте за указателната табела в дясната страна (ще я видите на снимката по-долу) от където започва и екопътеката към върха. Точно срещу табелката има уширение на което мажете да спрете, на до самата табелка расте малка ябълка. Изнената ни приятно новата табелка, която указваше не само посоката на пътеката, а на която беше отпечатан и QR код, който при сканиране дава доста подробна информация за целия маршрут „Карталови присойки“. За съжаление, единствения начин да достигнете до тази информация е да сканирате кодът. За нас тя се оказа много ценна и тъй като това се оказа един от най-красивите маршрути по които сме минавали в Родопите, публикуваме пълната информация, която свалихме от този код, в краят на нашия пътепис, с надеждата тя да послужи на повече хора и маршрутът да придобие по-голяма популярност.
И така, пихме вода, четохме туристическата информация, кучетата се увъргаляха в тревите – време беше да поемем по пътеката. Вече бяхме информирани, че качването да върха отнема около час и половина и слизането още толкова. Пътеката е с маркировка бяло, червено бяло. Съвсем скоро тази пътека ни отведе в село Димово – едно напълно автентично родопско село, почти напълно обезлюдено, кацнало на хълмовете на планината. Тук всичко изглеждаше някак нереално, застинало във времето. Между къщите не минава път, а тясна пътечка, каменните постройки стоят сгушени между пътечките и сякаш са се наредили за представление – а то е пред тях – красивите гледки от магичната планина. Настроението ни видимо се приповдигна от тази приятна атмосфера. Тук трябва да се отбележи нещо много важно – пътечката е маркирана, но е доста тясна и на моменти малко алогично на пръв поглед сякаш се изгубва. Ние я загубихме на няколко места и на снимките по-долу сме отбелязали къде трябва да внимавата. Първото място на което щяхме да поемем в грешна посока е още в селото – между една къща и плевнята над нея, пътечката се разделя на две. Дясната част е много тясна и някак не ти идва на ум да тръгнеш по нея, маркировката е скрита зад листата на дърветата и интуитивно продължаваш по лявата пътека. Тук двойка младежи – собствениците на къщата и плевнята, които ремонтираха старите постройки със собствените си ръце ни посочиха, че маркировката показва да продължим по дясната пътека. Като цяло – тръгнете ли по широк път – объркали сте се. Поговорихме с младежите, поканихме ги да дойдат в Зорница, разменихме си телефоните и ние продължихме по пътя си. Всичко беше наред, докато не стигнахме до една видимо добре поддържана къща с белосани процорци. Пред нея имаше красив голям орех. Пътеката видимо завиваше на ляво покрай ореха и се сливаше с по-широк път. Логично е някак да продължиш натам – не видяхме и табелка или маркировка в друга посока. Повървяхме малко по този път, но си дадохме сметка, че той ни отдалечава от посоката на върха. Върнахме се обратно до къщата, пообиколихме я, поогледахме и открихме, че между къщата и орехът минава друга тясна пътечка и малко след това маркировката се възстановява – отново това отклонение сме отбелязали на снимка по-долу. Маршрутът от тук е все нагоре. Пътечката е живописна и скалиста, гората непокътната от дървосекачи. Пейзаъжт не е типичен родопски – доста е скалист и на моменти човек има чувството, че ходи из Рила. Маршрутът не е за начинаещи туристи или малки деца. Не е тежък, но равно няма. И така вървяхме бодро нагоре, докато пътечката отново не се сля с един по-голям път – с Иван вече усещахме, че стигаме билото и си казахме – близо сме. Този път ни отведе до прекрасна поляна, но тук отново установихме, че сме изгубили маркировката и нямаме представа накъде да продължим. Поседяхме, починахме под сенките на дърветата, кучетата потичаха, всички пихме вода и тръгнахме да се връщаме – някъде се бяхме отклонили. Намерихме отклонението, отново на тясната пътечка – до една горска аптечка – показана е на снимка по-долу, пътечката се откронява в ляво – доста трудно забележимо отклонение. Тук отново открихме маркировката и малко след това се изкачихме на нещо като скалисто плато. Невероятно красиво, с прекрасни гледки. В първият момент, си помислихме, че това и върхът, но Иван мина през платото и видя, че маркировката продължава. Метри след това стигнахме до върхът, който представлява една почти отвесна, но не висока скала. Тук преценихме, че не е удачно да качваме кучетата на скалата – Драга има страх от високо, а Бела като нищо би хукнала надолу ако види нещо интересно. Затова ги вързахме под един бор на сянка и се качихме на скалата. Между нас и тях имаше не повече от 10 метра и ги виждахме, те нас също. Пред нас се разкри гледката, която бях видяла на снимките и която ни доведе тук. Безкрайни Родопи, огряни от септемврийското слънце. Нито стимките, нито думите могат да опишат тази красота. Сякаш си застанал на върха на света и той се е ширнал пред теб. Море от различните нюанси на зеленото, обагрено тук таме и от цветовете на идващата есен, небето сино, слънцето ярко. И тъкмо поехме дъх, от боровет където бяхме оставили кучетата Бела започна да пищи, ще кажеш някой я коли. Иван веднага слезе – нищо й няма – просто не е свикнала да я оставяме сама и пищи да се връщаме. Иван пак се качи на скалата, а тя вие ли вие. На пръв поглед ще кажете – какво от това и какво значение има това глуповато поведение на Бела за разказа. Воплите на Бела събидуха най-големия обитател в нашите гори. Тъкмо с Иван си говорихме на какво невероятно място сме дошли и до нас се чу рев – не този на Бела. Стреснах се – викам на Иван – под нас има мечка. Той маха разсеяно с ръка, обяснява ми, че това е крава и продължава да ми обяснява, че за да се заснеме гледката трябва да се направи 360 градусово завъртане. Докато той ми говори нещо за панорамното заснемане на гледката около нас, аз разсъждавам, каква е тази крава тръгнала сама по горите и чукарите, далеч от всяко пасище и хора, че и реве така страшно. И тогава ревът се чу отново. Реших, че не е благоразумно повече да разсъждавам върху миграцията на кравите в гората, защото и децата в училище знаят, че кравите мучат е мечките ръмжат. Нашата приближаваше, двете кучета бяха завързани за дърво – доста неизгодна за тях ситуация, Бела издаваше звуци, с които сигурно беше предизвикала гнева и вниманието, кой знае още на колко животни в региона, ние с Иван бяхме заклещени на върха на една скала, от която нямаше накъде да мърдаме, а нейната височина не би спряла по никакв начин една мечка. Спомням си, че докато качвах скалите на връх Карталов камък се замислих – „Ти добре се качваш по тези скали, ама как ще слезеш…“ Отговорът е за секунди и без никакво усилие. Взехме си Драга и Бела от под борът и тръгнахме бързо обратно по пътечката надолу. Качването на върхът ни отне 2 часа с нашите малко напред назад забежки и загубвания по маршрута, но за сметка на това слизането стана точно за петнадесет минути. От един момент въобще не следвахме пътеката – просто се спунахме по най-прекият маршрут през гората към селото. Мечката не ни беше последвала. Мисля, че в момента, в който си взехме Бела и тя спря да вие, мечокът се беше успокоил и се беше върнал към нормалините си занимания. Е поне така на мен ми се иска да вярвам. Така или иначе не я чухме повече, не я и видяхме. И докато обсъждаме, че това е наистина един от най-красивите ни и впечатляващи преходи, съпроводен и с незабравми прикрючения минахме през село Димово, натоварихме се на колата и лека полека се прибрахме доволни в къщи.
Родопите, както и по принцип планините в България са пълни с мечки. Тъй като ние много ходим по планините, сигурно често сме били близко до тях, но до сега не ни се е случвало те да заяват присъствието си. Чест съвет който даваме на госите си, като тръгнат из планините е да носят пиратки. Този път, ние не носихме. Затова, това което бихме препоръчали е – не бъдете нехайни към планината и нейните обитатели – чувството за безпомощност е доста неприятно. С влизането вкъщи поръчах нов пакет пираки за раницата ни и спрей против мечки. Няма да спрем да ходим по планините и затова предпазните мерки не за без значение.
Както обещах, в краят на този пътепис, публикуваме пълната туристическа информация, която получихме от QR кодът на Туристическо дружество Крепостта – Могилица, за която от сърце им благодарим. Бихме публикували директно линк към сайтът им, но той дава невалиден адрес и тъй като вярваме, че това е ценна информация, я публикуваме тук:
Туристически маршрут „Карталови присойки“
Що е то “присойки”?
Каквото може да се изкаже с благозвучния родопски диалект трудно може да бъде предадено с днешния книжовен български. Присойка на нашенски означава място на припек… така де, слънчево място, място с южно изложение. Думата “карталови” идва от скалистия връх – Карталов камък където навремето е имало толкова големи орли, наричани от местните “картали”, които отмъквали малките агънца от стадата.
И така… Какво включва този маршрут?
Нека да започнем с тракийски надпис, да минем покрай приказната пещера Надарска. Да се запътим към село Димово и горната му махала с каменните къщи и трима жители, и така чак до Карталов камък! А от там гледки чак докъдето поглед стига. Тесни пътечки през поляни и иглолистни гори ще ни отведат до чудната църква “Света Троица” в село Кремене. Малко селце, но пък с църква и МУЗЕЙ!
Все пак сме в Родопите… няма как да не се сетим за някоя родопска песен! Затова пътеките ни отвеждат до село Попрелка – родното място на Руфинка, девойката от песента “Руфинка болна легнала”. А от Попрелката пътищата на древността ще ни отведат към панорамните присойки на Черешово…
Подробно описание
Дължина -15км
Денивелация +478 м; най-висока точка връх Карталов камък 1478м.
Трудност – средна
Маркировка – цвят оранжев
Как да стигнете до старта?
Старта на туристически маршрут “Карталови просойки” се намира на 600 метра след село Черешова река, посока село Киселчово. Табелите за него започват от разклона за село Киселчово и Кремене на главния път за село Могилица.
Голяма указателна табела, близо до река Киселска дава начало на маршрута. След около 600 метра приятна пътека ще ви отведе до Надарския надпис. Изсечен в скалата, надписът навярно е тракийски. Подобен е на този в Ситово и Белинташ и се предполага, че е на възраст от около 4-5000 година. Какво е посланието оставено от древните траки обаче, все още можем само да гадаем.
Пътеката продължава посока село Надарци. Малко преди първите къщи завива надясно, за да се отправи към скалния венец на пещера Надарска. Тук е важно отново да подчертаем, че пещера Надарска се посещава само след предварителна заявка, която обаче си струва защото пещерата е невероятно красива. На билото над нея има беседка и масички за отдих. От там маршрута продължава към връх Карталов камък. (Вариантите тук са два: изкачване до връх Карталов камък (1478м) и спускане до село Кремене (1170m); или отиване директно в село Кремене и разглеждане на църквата “Света Троица” като по този начин се спеставя изкачването на Карталов камък.)
Отправяйки се за Карталов камък ще преминете през село Димово. То се състои от долна и горна махала като горната махала е разположена на над 1300 метра надморска височина, в самото подножие на връх Карталов камък. Пътеката преминава покрай каменни къщи и ако имате късмет може да срещнете някой от малкото останали жители в селцето.
И така… вече сте на Карталов камък. От там освен, че се вижда почти целият маршрут и малките селца, през които се преминава, погледът стига чак до Кушница и Боздак в Гърция. На преден план се открива целият Арденски рид, а на север масивът на Голям Перелик.
Върхът е идеално място за почивка, при подходящо време разбира се. Следва кратко спускане. Няколко метра назад по същата пътека и се насочваме към село Кремене. На фона на село Димово, Кремене може да ви се стори направо оживено. Хората там често се събират пред магазина, а до него има една много интересна стаичка, в която са събрани експонати от бита и културата на местните. Музейна сбирка, която си струва да видите когато преминавате през селцето. Несъмнено най-голям интерес в селото представлява църквата “Света Троица”. Построена през 1896 година. Църквата е с уникален интериор и е обявена за художествен паметник на културата. За да я посетите трябва да извикате една от жените, които могат да ви отворят. Може да използвате звънеца на входа на магазина или да почукате на някоя от къщите преди църквата.
От Кремене към Попрелката.
Навярно сте чували родопската песен за Руфинка – Руфинка болна легнала. Тежката участ на младото момиче трогнала до сълзи народа и не след дълго била измислена елегичната песен, възпяваща трагедията на ранната моминска кончина. Днес на надгробния камък може да се прочете текста на песента, който разказва за раздялата на младото момиче със земния живот,а до него да видите цветето, засадено от майката на Руфинка преди толкова много години. Бялата кандилка все още расте там и разцъфва всяка пролет.
Потънали в мисли за отминалите времена маркировката ще ви носочи към едно още по-древно място. Скрит и познат само на малкото местни жители Античният път лъкатуши през вековна смърчова гора. Някога той е свързвал селата Попрелка и Черешово, но каква точно е неговата история все още не е напълно ясно. Едно е сигурно обаче! Някога по тези земи е кипял живот и хората са живяли в хармония с природата.
И ето, че вече сте на последната част от маршрута. Античният път ще ви изведе на панорамните била и склонове на село Черешово. Наблизо е и мястото където са били разположени летните Агушеви конаци. Защо там? Ще се убедите сами само като видите красивата панорама наоколо. За съжаление, те не са запазени и руините им носят спомени за един друг, различен от нашия, начин на живот.
Последните два километра от машрута ще ви предложат приятно спускане и незабравими пейзажи към околните върхове и така неусетно ще се озовете в село Черешова река. Последното селце, от което ще може да се отправите към колите си и мястото, от което започна прехода.
