3 години само ЗОРНИЦА! За последните три години единствените пътувания които сме предприемали с Иван бяха до село Зорница. Първоначално, през лятото на 2020 дойдохме тук на почвка, после се връщахме за да оправим документите на имота, след това за да построим първия етаж от къщата. Коледата на 2021 година етажът, на който живеем в момента беше готов и на 23 декември пренесохме и подредихме покъщнината на нашия дом. Все още живеехме и работехме в София, така че през следващите месеци пътувахме при всяка възможност до Зорница и прекарвахме максимално време там. През пролетта на 2022 година обстоятелствата в живота ни вече ясно ни показваха, че трябва да оставим София зад гърба си и е време да се пренесем за постоянно на село. Речено, сторено. На връх Великден 2022 година събрахме целия си багаж и се пренесохме окончателно тук. Последва ново бурно лято на ремонтът на първия етаж от къщата и цялата вертикална планировка на двора. Поради меката зима почти не успяхме да починем, а с идватено на пролетта за почнахме строежа и на хамбара. Вече имахме и гости, така че задачата ни беше доста по-сложна – между всеки две резервации строяхме, а денят преди да дойдта гостите привеждахме отново всичко в добро състояние, така че нашите дейности да не пречат на гостите ни. От Великден тази година до края на юни хамбарът беше построен със завършена фасада, сложени прозорци и покрив. Това епично дело е преди всичко на Иван. Не сме ползвали бригади. От време на време някой общак за по три четири дни, наши приятели дойдоха да вдигнем най-тежките греди, дърводелецът от Чепеларе дойде няколко вечери след работа да ни помогне за обкова на фасадата и наши приятели и баща ми се включиха в завършването на тавана и покрива. Аз бях чирак по придържане на няколко греди, боядисване на ламперията за тавана и придържане на доста голяма част от дъските при обработката им на машината. Ужасно бързахме и за да успеем работихме от тъмно сутрин до късно тъмно вечер. Освен натоварен летен сезон с много резервации, ни предстоеше и първата ваканция от три години насам. Виждахме, че работата направо ни затрупва, но не можехме да променим вече резревацията за пътуването си в Италия, не само заради платеното капаро, а и защото пътуването ни беше свързано с обучение на едно от децата ни във Флоренция и на 1 юли просто трябваше да заминем. А къщата непокрита не можехме да оставим.
4 дни преди заминаването. Лудница, в исниския смисъл на думата! Оставаше да се сложат само ламаринените керемиди на покрива. На пръв поглед нещата изглеждаха под контрол и планът беше покривът да е завършен до сряда – тоест поне 1 ден преди да заминем. Имахме на помощ наш приятел добър майстор на покриви, един общ работник, баща ми и най-малкия син на Иван – Део, който за наше изумление, въпреки възрастта си, прие задачите си напълно сериозно и реално много допринесе покривът да се сложи навреме. Детето работи наравно с възрастните, харесваше му да бъде до баща си и прояви доста сръчност и съобразителност. Както се казва, крушата не пада по-далеч от дървото, а в случая и крушата и дървото много добри! Покривът започна да се слага от понеделник сутринта, първият ден беше доста обнадеждаващ, но за съжаления във вторник изникнаха проблеми. В сряда на Иван му се наложи да развали почти всичко направено във вторник, а вече бяхме останали наполовина дружина. Тогава на помощ се притече нашият приятел и съсед Ники Сисоев, който направо спаси положението. Без неговата помощ ние нямаше да можем да се оправим навреме по никакъв начин! Иван работи по покрива до 23.30 часа на 29 юни. Аз през това време събирах багажа и дори не бях убедена дали въобще ще тръгнем. Сърцето ми беше свито да го гледам как ходи в тъмното с челник на главата по покрива и завива ли завива винтове. С падането на нощта, единственият от нас, който имаше реален опит с работа на височини беше Иван и останалите само можехме да се молим да свърши по-бързо и да слезе от там. Когато в полунощ се качихме в колата и тръгнахме към София не можех да повярвам на очите си.
Някои важни организации преди тръгване. Та стигнахме в София и легнахме да спим. Лека полека този ден събрахме сили, оправхме си документите за пътуването, обменихме пари и рано сутринта на 1 юли тримата Иван, аз и Ники (малкият ми син) тръгнахме за Италия. Преди самото пътуване направих две основни организации – 1. Закупих магнитна стойка за кола, която играе роля и на зареждащо за да може да използваме навигацията на единия телефон удобно и без да му изтощаваме батерията. Това устройство се оказа едно от най-важните през по-голяма част от пътуването ни и ни позволи настина много удобно да пътуваме и изследваме различни дестинации. Само не бива да забравяте – навигацията от телефона използва мобилни данни докто зареди картата и ако не искате да платите баснословна сума за телефон ако пътувате извън ЕС, заредете картата на GPS приложението, по маршрута който ще пътувате, докато още сте на територия на ЕС и после изключете мобилните данни. 2. Закупих си и малка дамска чанта с дълга дръжка, за да мога да я нося на диагонал, а не само през рамо. От опит знам, че по време на път чанта не се оставя в колата. Държи се през целия път поставена на диагонл, защото човек влиза, излиза от колата, изморен е и шансът някъде да си запилее чантата е голям. Тоест, тръгнеш ли на дълъг път не се разделяш с чантата с парите и документите! А и отивахме на места с много хора – най-добре е чантата с парите и документите да е поставена по начин, по който винаги имаш пълен контрол. Също така към нея си взех компактен портфейл, на който отделението за монети да има достъп без да е необходимо да отварям отделението за банкноти. Прехвърлихме пари в карта, по която не си получаваме заплатите и нямаме овърдрафт, а двете си основни карти прибрахме съвсем другаде. В потртфейла сложих личните ни карти, а на отделно място и задграничните паспорти.
Любляна. През първият ден пътувахме от София до Любляна. И двама с Иван бяхме пътували по този маршрут, но никога не бяхме спирали в самата Любляна. Аз веднъж бях спала на мотел извън града – не препоръчвам! Затова сега решихме да спим в града и през Airbnb си намерхме стая за трима, в къща с общо ползване на кухня и баня. Това ни решение се оказа доста удачно. За тези които не са посещавали Любляна, но биха имали път натам, горещо препоръчвам да влезете в града. Това е малък и компактен град – лесно се влиза и лесно се излиза. Няма да загубите повече от 10-15 минути. Самият град е чист, уютен и много красив. Пълен е с млади хора, кипи от живот по един много приятен начин. Когато пристигнахме вечерта, двамата с Иван просто се стоварихме на леглото, но Ники излезе малко да се разходи и се върна с топла пица на пещ. Заспахме още по светло, но пък на сутринта станахме рано и направихме една обиколка с колата на все още спящият град. Съжалихме, че умората не ни позволи предната вечер да се разходим и пеша из центъра, но при създалата се ситуация и разходката с кола се оказа доста приятно преживяване.
Венеция. Тъй като тръгнахме доста рано и вече се чувствахме определено наспали се, решихме, че първата ни спирка ще е Венеция. Ако искате да спрете в града само за няколко часа, ето и някои полезни съвети. Влезта в града възможно най-рано, преди да са пристигнали основните групи туристи. При влизането в града има голям платен паркинг (пригответе се психически да платите 35 евро за него и като цяло влезете ли в Италия и по големите турстически обекти, цената на паркинга е меко казано….ами такава), оставяте си колата там и се насочвате към спирката на „градския транспорт“, който във Венеция е воден. От тук в зависимост от бюджета, който сте решили да отделите има най-различни възможности, като ако се спрете на базовите, е добре преди да купите билетите да проверите коя компания за колко време ще ви закара до Сан Марко. При някои това пътешестви трае 45 минути, при други 25 минути. Ние не разполагахме с много време и взехме билет за 25 минути превоз. След 3 години прекарани предимно в планината (не ме разбирайте погрешно, Родопа е прекрасна планина, но все пак си някак в дивото) Венеция направо взриви сетивата ни. Впуснахме се в нея без пътеводител, посока или цел. Имахме около 2 часа и просто искахме да видим колкото се може повече. Това беше и момента, в който двамата с Иван разбрахме колко много сме имали нужда от тази ваканция. Човек е добре да бъде отдаден на това което прави, но е важно и да спира, да разнообразява да си дава време за почивка и събиране на нови сили. Виждах на лицето му усмивка, в очите му любопитство и вдъхновение. Премихаме през Венеция и си обещахме да се върнем, метнахме се обратно на корабчето, от там на паркинга, на колата и потеглихме към Флоренция.
Пристигането в Тоскана. Неделя следобяд Флоренция ни посрещня притихнала и слънчева. Помогнахме на Ники да се настани в апартамента, в който щеше да живее по време на двете седмици на курса си по рисуване, пренесохме всички папки, платна, боички, стативи, минахме през най-близкият супермакет (Penny – доста приятна базова италианска верига, с прясна храна, доста местни продукти и то на прилични цени) заредихме тийнейджъра и нас с храна да ден, два и ние продължихме към Пелаго. Тук малко пояснение – ние имаме четири деца – нито едно не ни е общо, но ние на всички гледаме като на наши. Та най-голямата е Лия и учи в Англия, Ники е след нея и тази година завърши 11 клас на Националната художествена гимназия, Нико – прекрасен фехтовач, с доста сериозни изяви и тази година завърши 9 клас в Националната природо-математическа гимназия и най-малкият Део, който върви по стъпките на брат си във фехтовката и тази година завърши 6 клас. Та следваща година ще имаме двама кандидастващи – Ники за университет и Део за гимназия. Ники преди година прояви интерес да се пробва с кандидастване в университет с изящни изкуства в Италия. Основната цел на това пътуване за него, беше да поживее две седмици сам във Флоренция (не напълно де, хазайката живее в същия апартамент) и да види как ще се чувства в чужбина. Ние си наехме малка къща в Тоскана – на 20 км. от Флоренция. Хем той да бъде самастоятелен, хем ние да сме наблизо.
Пристигнахме привечер в Пелаго, а нашата къщичка се намираше на няколко километра над градчето. Пелаго е изключително приятно тосканско градче от селски тип – малко, уютно и компактно, но в същото време с всички удобства – има супермаркет, ресторант, пастерия и въобще няма опасност нещо да ти липсва, и няма тълпи от туристи. Нашата вила се намираше в хълмовете над градчето, като разполагахме със собствен двор, забоколен от маслинова и борова горички и прекрасна гледка към хълмовете на Тоскана. Когато пристигнахме Иван беше възхитен. Наколо нямаше нищо което да строи! Къщата ни даваше пълна самостоятелност и предлагаше прекрасни възможности за една истинка почвка, точно от каквато се нуждаехме. Когато вечерта Иван започна да ме разпитва за забележителностите наколо, вече окончателно се успокоих, че предприетото пътуване си е било точно навреме.
Сан Джиминиано и Кианти. Понеделника го изкарахме в разходки из околността и спане. Все още имахме нужда, но във вторник се събудихме рано и тръгнахме за първата си дестинация – градчето Сан Джиминиано. Аз бях пътувала по тези земи преди около 12-13 години и имах някои любими от това време места, които много исках да покажа на Иван. Ако предприемете пътуване до Тоскана, много места може да пропуснете, не пропускайте Сан Джиминиано – градчето с кулите. Както на повечето места тук се паркира на платен паркинг извън градчето и се влиза пеша. Обръщаме внимание – паркинга не е много голям, добре е да стартирате пътешествието си по-рано. От момента, в който прекрачихме портата на града атмосферата тук така ни погълна, че влизахме в почти всеки магазин – просто да разгледаме, шмугвахме се във всяка уличка искахме да седнем във всяко кафене. Тук всичко просто е завладяващо. Красиво. Интересно. И не на последно място – тук правят един от най-добрите сладоледи в света. Опитах го отново след толкова години и отново се възхитих на пефектното изпълнение. Доста сладоледи изядохме по време на престоя си в Италия, нито един не се доближи до този, който опитахме в Сан Джиминиано. Така се получи, че от много впечатления с Иван пропуснахме да направим снимки на това приказно място. Затова и снимките от Сан Джиминиано са взети от нета, но се постарах да намеря такива, които настина отразяват духа на градчето или поне такъв какъвто ние го почуствахме.
На идване към Сан Джиминиано пътувахме по магистрала и съвсем малък участък по второстепенни пътища. Тъй като бяхме в сърцето на Тоскана решихме да се върнем само по второстепенни, с което докарахме навигацията си до чисто отчаяние, но в един момент тя като че ли „зацепи“, че ще я караме през планината и започна да се нагажда спрямо желанията ни. Пътувахме наистина на принципа на където ни видят очите, в относителна посока към Пелаго, но на моменти не съвсем. Това беше може би най-прекрасният ден от нашето пътешествие – Тоскана се разкри в пълната си прелест. Прекрасна природа, гледка извадено като от картичка, разпръснати по хълмовете къщи-имения, в които можеш да спреш и да си купиш домашно вино или зехтин, величествени крепости, кокетни ресторантчета, които изникваха сякаш в средата на нищото. Карахме бавно, спирахме където си искаме. Дори в един момент се сетихме и направихме една снимка. Можете да я видите като заглавна снимка на целия пост, но просто в това преживяване ние бяхме на 100% и дори не ни дойде на ум че някога ще ни трябват снимки от него. То ще остане за винаги запечатано в сърцата ни. (След това вече гледахме да се подсещахме и понаправихме малко снимки от останалата част на пътуването ни.)
На шопинг, но за кратко! В сряда с Иван решихме да свършим и втората „работа“ за която бяхме дошли в Италия – да посетим магазин, от който да купим на Иван по-официални дрехи, тъй като няколко седмици след завръщането ни в България ни предстоеше семейно събитие за което щяха да са му необходими. За 3 години строежи гардеробът му се беше превърнал предимно в работни дрехи и преценихме, че това е добра възможност да се купи нещо хубаво и наистина качествено. Още повече неговата представа за офциални дрехи не включваха стандартния костюм и предположих, че магазините в Италия ще дадат по-голям избор от спортно елегантни решения. Порових се в нета предната вечер, за да проверя къде пазаруват италианците в околността и попаднах на Barberino Designer Outlet, голям търговски център, който се намираше между Флоренция и Болония. И така, рано сутринта в сряда потеглихме отново по малките пътища към новата ни дестинация. Отново избрахме живописен маршрут, по който не стигаш бързо, но стигаш щастлив. Barberino Designer Outlet се оказа търговски център построен като миниатюрно градче, в което има само магазини. Вървиш си по хубавите улички, можеш да седнеш да пиеш кафе, да обядваш и не ти се налага да се буташ с когото и да било. Беше пълно предимно с италианци, което е сигурен знак че си на правилното място. Очевидно Вселена е наясно, че ние с Иван не обичаме да ходим по магазините и затова още в първия магази, в който влязохме открихме точно това, което търсихме. Това направо ни окрили, поразходихме се още около час в градчето и отново по малките пътища обратно в Пелаго. Тук снимките също са от нета, защото ми се стори абсурдно да снимам в шопинг център.
На рожден ден! В четвъртък беше моят 47 рожден ден, затова си останахме в Пелаго, почивахме си, говорихме си, обсъждахме събраните впечатления, а вечерта слязохме до съседното селце, където по препоръка на нашата хазяйка си бяхме направили резервация в прекрасен италиански рибен ресторант. Мястото не беше познато на туристите, но доста популярно след местните – отново сигурен признак че храната е добра и на добри цени. Не останахме разочаровани! Напротив – вечеряхме изкусно приготвена храна от морски дарове, поднесена по един красив и запомнящ се начин. Количеството на порциите беще огромно – никой не щадеше грамажа, а сметката много под това, което бихме платили за това изобилие, в който и да е туристически ресторант. Затова основен съвет – винаги избирайте ресторантите, в които ходят местните хора. Те може би не са направени в средновековни замъци и нямат спиращи дъха гледки, но не се бутате с други хора, храните се спокойно и вкусно, обслужват ви добре. Хората се стараят истински с храната и обслужването, защото се издръжат от постоянни клиенти, които не са дошли само за една вечер. Разбира се и цената на храната е разумна и не цели да ви одере кожата.
Пиза и Чинкуе Тере. В петък поехме към следващото голямо пътешествие – Пиза и лазурния бряг на Чинкуе Тере. Много се вълнувахме тъй като ни предстоеше да видим наклонената кула и петте градчета в Нациналния парк, известни като градчетата на любовта. Понякога обаче като тръгнеш с голямата кошница и разочарованията са големи. Пиза – градът не блести с нищо, но пък лесно намерихме паркинг близо до крепостта и стигнахме бързо до отправната си точка. И тук ни заля първата вълна от разочарование. Попаднахме в тълпа от най-неприятния вид туристи, пълна с личности, които видимо не са там заради забележителностите. Престоят ни тук беше кратък и не влязохме нито в кулата, нито в катедралата, нито в баптистерията. Това, което бяха направили много добре, е че ако искаш да си купиш билет (защото влизането е само с билети) можеш веднага да го направиш он-лайн, като сканираш поставените навсякъде QR кодове. Доста удобно и за съжаление не открихме този подход в нито една друга забележителност. Иначе – да внушителна е, иначе да красива е кулата! След час престой в Пиза, тръгнахме към морето. От Чинкуе Тере бях гледала толкова снимки! Тъй като никой от нас не беше ходил на това място, по пътя отворихме няколко пътеписа и с наличната ни от тях информация тръгнахме към първото от петте градчета Риомаджоре. Представяхме си да оставим колата там и с влакчето, което свързва градчетата, да ги разгледаме едно по едно или поне първите три. Тук отново едно отклонение – Чинкуе Тере не е град, а местност – Националн парк, защитен от Юнеско. В него по Лигурското крайбрежие се намират петте градчета Риомаджоре, Манарола, Корнилия, Вернаца, Монтеросо ал маре. Дълги години, градчетата са били достъпни само по море или с магаре по сушата. Свързва ги така наречената „Пътека на любовта“. В самите градчета не се влиза с кола – там няма и къде да се движи такава! Пътят до Риомаджоре е живописен, голяма част покрай сино-зелнените кристални води на морето. Гледките бяха прекрасни и настроението ни видимо се подобри. До влизането в Риомаджоре, където се оказа, че паркинга е твърде малък и въобще не можеш да паркираш без резервация. Веднага тръгнахме кам Манарола. Тук паркинга е доста по-голям и по-добре устроен, но пък от него до градчето разстоянието е доста повече. Спуснахме се по пътя, а слънцето вече безжалостно грееше. Влязохме в Манарола и попаднахме в мини ад. Жега – дърво и камък се пука, тълпи, тълпи от туристи. Сградите – стари и ако трябва да сме честни с нищо не блестящи. Просто боядисани в различни цветове. Може би защото съм виждала Амалфи, Позитано и Равело, където отпечатака от една богата и добре образована цивилизация е твърде видим, Манарола ми се стори грозна и неприветлива. Хората плажуваха върху бетонови площадки и трябва да призная, че изпитах истинско съжаление към тях. Иначе морето е прекрасно – синьо, кристално! Но само това. На снимка обаче по някава причина, всичко изглежда много красиво. Всички които видяха нашите снимки от там, казаха че мястото е прекрасно. Може би за албум, но не е място на което повече ще се върнем. Нашата препоръка е – ако искате да разгледате градчетата изберете ранна пролет, когато жегата не е толкова убийствена и когато няма летуващи. Предполагам тогава може да се намери очарование в това място. Може би ние отидохме в неподходящия сезон. Може би спомена за Италианската ривиера е твърде ясно запечатан в съзнанието ми. Може би това място просто не се оказа нашето. Преживяването в Манарола ни измори и директно поехме към Флоренция за да вземем Ники, който щеше да прекара с нас уикенда.
Кортона и Сиена. Рано сутринта в събота, вече с още един член в компанията, тръгнахме за Кортона. Отдавна исках да посетя това градче – едно от най-старите в Тоскана, но до сега не ми се беше отдавала тази възможност. Мъжете също се съгласиха с избора, така че мушнахме сандивичи и плодове в една торбичка и подеглихме. Кортона е прекрасен старинен град, който в същото време не е много посещаван от туристи, което ви дава възможност да се потопите в автентичната му атмосфера. Търгнахме в събота, защото бях чела че това е пазарния ден в Кортона и си предтставях истински фермерски пазар – с местни продукти и колорит. На влизане в Кортона – в дясно преди да влезете в градчето – се намира една от най-важните ренесансови църкви в Тоскана – Мадона дел Калканио. Спряхме там и се разходихме в парка около нея. Самата църква беше затворена, но сградата е достатъчно внушителна да бъде разгледана дори само отвън. На влизане в Кортона попадате на голям обществен паркинг, който е напълно безплатен. Това ни се случи само тук. Паркирате и малко след това нагоре влизате през портите на града. Типичните тоскански улички, сгради, камбанарии и цветя ви обграждат отвсякъде. Излязохме на площада и цъквата Сан Франческо и попаднахме на уникално събитие – Празника по хвърляне на знамената. На площада, под звуците на жива музика, местните младежи изпълниха сложен танц със знамена, в който те постоянно се хвърлят, хващат и разменят. Беше красиво и вълнуващо. Направи посещението ни истински специално и го зареди с допълнителна положителна атмосфера. След края на танца продължихме по една от основните улици нагоре с желанието да видим и съботния пазар. Съвет – ако имате възможност, на всяка цена посетете Кортона – прекрасно градче, но не се съобразявайте със съботния пазар – това се оказа нещо подобно на битак за чехли и нощници и трябва да призная, че пазарът в Чепеларе е в пъти по-интересен. Бързо се измъкнахме от пазара и продължихме нагоре. Това, което е важно да знаете, е че улиците в Кортона са много стръмни, а за да видите цялата красота на града, трябва да се качите до горе. Предизвикателство си е, носете си вода, спирайте и почивайте. На върха ще откриете църквата Санта Маргарита, в която се намират мощите на закрилницата на Кортона – Света Маргарита Кортона. В Кортона е живял и починал Питагор, така че може да посетите гробницата му.
Първоначалните ни планове бяха от Кортона да тръгнем към Арецо и от там да се приберем по второстепенните пътища през Националния парк в Казентино. По пътя обаче обсъдихме, че през следващата седмица температурите ще се покачат с билзо 10 градуса – още от събота жегата беше започнала да се усеща и вече няма да можем да пътуваме така. А Ники и Иван не бяха виждали Сиена. А Сиена си заслужава да бъде видяна. Затова решихме да оставим Арецо за следващо пътуване и тръгнахме към Сиена. За втори път идвам в Сиена и началото е винаги стресиращо – къде да се паркира и от къде да се влезе. Тук в това отношение цари лек хаос. В самия старинен град влизат коли, а в същото време влизането е забранено – не можахме да разберем принципа. Навигацията усилено се оптива да ни вкара в крепостта и ни водеше към паркинг вътре, а навсякъде знаци, че влизането забранено. Най-накрая Иван ни остави на Porta Romana и паркира в близките улички, където заплащаш паркинга на автомат. Влизането от Porta Romana се оказа доста удачно, тъй като бързо стигнахме до Пиаца дел Кампо и от там до Сиенската катедрала. Тук нито жегата нито туристите можаха да развалят впечатлението от величествения град. Единствено трябва да имате предвид тоталната липса на организация. Въпреки огромното ни желание да влезем в Катедралата, така и не открихме къде се продават билети – Иван най-самоотвержено обиколи няколко пъти сградата, пита къде ли не, но не открихме мястото. Но поне й се полюбувахме отвън както на нея така и на прекрасния наклонен площад. От тук вече се прибрахме по възможно най-бързия път към Пелаго, защото в събота бензиностанциите са само на самообслужване и няма дори от къде една вода да си купиш или да отидеш до тоалетна.
Флоренция – Галерия Академия и Санта Мария Дел Фиоре. Дойде и неделята, а това беше един дълго очакван ден – за днес бяхме планирали първата си разходка във Флоренция. Този ден беше с най-голямо нетърпение очакван от Ники, защото във Флоренция се намира една трета от всички културни ценности в Италия. Той вече беше прекарал 5 дни в града, но за негово най-голямо разочарование, защото няма навършени 18 години не беше успял да влезе в нито една галерия сам. Още с пристигането му при нас в петък закупихме заедно билети за Галерия Академия, Уфици и Катедралата Санта Мария Дел Фиоре. Един голям съвет от нас: когато тръгвахме, ние с Иван въбще не бяхме в състояние да правим планове за обиколки – дори не знаехме за колко време ще сме в състояние да си стъпим на краката. Но ако пътувате към Флоренция и искате да разгледате музеите и да влезете в катедралата – планирайте от рано и най-добре си вземете комбинирани билети, които в рамките на три дни ви дават достъп до всички забележителности. Билетите за всяка една по отделно са много скъпи. Ние нямахме възможност за това планиране, но все пак Ники се беше ориентирал тези дни от свои съкурсници и беше свалил едно много удобно приложение GetYourGuide благодарение на което все пак успяхме да си купим билети в последния момент на доста по-добри цени от всичко, което намерих по сайтовете. Ако успеета да си намерите комбиниран билет/карта до 100 евро за повече от три забележителности, взимайте без да се замислите. Също така е добре да си вземете билети ако имате възможност с точен час на влизане. Това ви спестява огромни опашки. Голямото изумление за мен беше, че влизането в Санта Мария Дел Фиоре и качването на кулата на Дуомото е с билет. Преди 13 години влязох в катедралата и качих кулата без да дам и лев. Така или иначе ние бяхме с Ники, а той се интересува живо от история на изкуството, беше проверил всичко, беше се подковал и чакаше с огромно нетърпение неделята.
Станахме по тъмно, защото първите ни билети бяха за Галерия Академия – 09.00 часа, трябваше да сме 15 минути по рано, а и да намерим къде да паркираме. В 08.20 бяхме паркирали в платен паркинг на 3 минути от Катедралата и когато я видях в края на уличката очите ми се напълниха със сълзи. Така ми действа всеки път. Тръгнах инстинктивно към нея, а младежът подпира – не е натам, ще закъснеем. Едвам убедихме Ники, че само за 5 минути ще я зънем и веднага тръгваме към музея. Върви той пред нас с навигацията в ръка и само ни подканя – голям му е мерак да влезе в Галерия Академия. Ние с Иван само се подсмихваме след него – някак е приятно, когато видиш 17 годишен човек да тича към галерия, а не към чалга бар. Разбира се, че си заслужаваше – невероятно е чувството да застанеш до статуите на Микеланджело. Поне за мен това беше усещане уникално, потрисащо, променящо. Доста подобно на онзи момента, в който преди години застанах в Сикстинската капела и погледнах към тавана. Отвсякъде ме подпираха хора и едвам дишах, но изумлението от създадената красота те приковава и всичко останало губи значение. Ние с Иван разгледахме галерията за около час – тя не е голяма като площ, но Ники категорично отказа да излезе. Нахока ни леко, че твърде малко време сме отделяли на всяко едно произведение, но тук със съжаление трябва да отбележа, че въпреки любовта ми към изкуството и самостоятелните ми художнически опити, аз нямам образованието, което Ники в момента получава в училище и не успявам чак в такива детайли да навляза в картините и скулптурите, които видяхме. Музеят вече се беше понапълнил и с хора и затова ние с Иван излязохме и изчакахме младежа на площада пред катедралата. Билетите ни за Санта Мария дел Фиоре бяха чак за 13.15 така че, когато Ники излезе от галерията тръгнахме към Палацо Векио и Понте Векио. С нас имахме вещ екскурзовод в лицето на Ники, който като отличник в часовете по история на изкуството ни водеше и ни разказваше доста интересни неща. Беше ни приятно, най-вече защото виждахме как той изпитва истниско удоволствие от това, а и за всеки родител няма по-голяма награда от това детето му да учи и да се интересува от смислени неща като изкуство или наука. Направихме си една хубава разходка в тази част на Флоренция и после поехме към Двореца на Медичите, а от там към закрития пазар във Флоренция. Снимките в нета показваха, това което исках да усетя от толкова време като атмосфера на един пазар – местни фермерски продукти. Тук също ударихме на камък по този въпрос. Закритият пазар прилича много на Халите в София, но за съжаление първият етаж, на който реално е пазарът не работеше. Беше отворен само вторият, на който се намираха множество щандове за хранене. Тук попаднахме на атмосфера, като във филм. Щандове с разнообразна храна за обяд – имаше каквото си поискаш и ужасно много хора, които се хранят и жужат. Типична италианска картина. Точно на това място ядохме невероятна пица с бурата и коприва и преживяването като цяло беше интересно и приятно въпреки неимоверното количество хора.
Дойде време и за Катедралата и качването на кулата на Дуомото. Тук ще направя кратко оклонение. Видях я за първи път преди около 12-13 години. Беше крайно непланирано посещение на Флоренция и двете деца – Лия и Ники бяха в доста невръстна възраст. Заплени ме от пръв поглед и веднага се наредих на огромната опашка, която се извиваше около стените й. В един момент видях знакът пред входа – не се допускат жени по шорти, с разголени рамене и без да им е покрита главата. Тогава разбарх, защо площадът е изпълнен с мургави дами, които продават шалове директо от ръка на жените на опашката. Веднага грабнах един от предложените ми шалове, въпреки неразумната му цена – просто много исках да вляза, а нямах с какво да покрия главата си, а и роклята ми беше с презрамки. Прекрачих прага й стискайки здраво ръцете на двете си деца. Красивият купол, огромната зала – веднага те приковават. Тогава обаче тълпата ни понесе към една малка протичка. Преди време зад една такава портичка в Свети Петър бях открила съкровище и веднага последвахме хората. Съвсем скоро се озовахме на вита тясна стълба, която се движи нагоре между стените на Катедралата. Беше истинско приключение, защото дори не знаех къде отивам. Стълбите излязоха на междинният вътрешен балкон и картините на купола оживяха. След това излязохме на външна тераса и тук Ники, който и до ден днешен има страх от височини, а като дете съвсем, запъна крака и отказа да излезе. Патова ситуация. Оставих Лия на терасата и хукнах надолу с малкото дете на ръце. Успях някак си да го подам през вратите на баща му и отново да хукнах нагоре, къдете стоеше и ме чакаше дащеря ми. Двете заедно изкачихме докрай стълбите и се окзахме на върха на купола. Кагото излезеш за първи път там дъха спира. Цяла Флоренция е в краката ти. Гледката е феноменална, изживяването беше изключително романтично. Ето, че стоях отново пред портите на Санта Мария Дел Фиоре. Това което не можех да повярвам, е че италианците са направили компромис и в църквата влизаха жени с шорти, потници, да не говорим, че никоя не си покри главата. Носех шала за това посещения специално стъкнат в багажа ми. Както първия път влязох с респект към това място, така влязох и втория. Стана ми малко смешно, че когато италианеца на входа ме видя с шала на главата, не провери чантата ми. Просто ме пусна да вляза. Замислих се, че за част от тези хора, които са вярващи католици случващото се надали е много приятно. Затова бих ви препоръчала, като цяло – влизайте с уважение на тези места, спазвайте традициите на хората. Това е все едно да влезеш в Рилския манастир по потник и шорти. Някак не е редно. Заради реконструкция на основната фасада предполагам, този път не излязохме на външната тераса, но минахме по двете вътрешни. Още 100 пъти да се кача няма да ми омръзне. Санта Мария дел Фиоре и Сан Джиминиано са места, на които мога да се връщам отново и отново. Радвам се, че Ники този път преодоля страха си от високото и излезе на купола. Не му беше най-комфортно, но все пак успя да се отпусне до толкова, че да забележи гледката и поне в някаква степен да й се наслади.
Арецо и Казентино. Когато пристигнахме в Тоскана, времете беше доста поносимо като температури – 27 – 28 градуса, често имаше ветрец и облачета. От събота обаче вермето започна драстично да се променя и в неделя удари 38 градуса. С Иван едва издържахме неделната ни разходка във Флоренция – 3 години бяхме живяли в доста по-умерен климат и напълно бяхме отвикнали от жегите. Затова взехме твърдото решение, че в оставащите ни дни в Италия ще си стоим в хубавата ни къщичка сред борова и маслинова горички и ще си почиваме. Понеделник издържахме, но то сърце не трае. Не бяхме ходили до Арецо, а ни се искаше. Затова във вторник в 06.30 вече пътувахме за древното градче. Пристигнахме в Арецо към 07.40 – градът тъкмо се разсънваше, а туристи нямаше все още въобще. Беше прекрасно да се разходим по улиците и катедралите на града, да изпием сутрешното си кафе на напълно празния площад и като цяло да се насладим на цялата красота на града докато си скитахме почти сами по улиците. Арецо е един от големите златарски центрове в Италия, но ние не дочакахме магазините да отворят, защото искахме на връщане да минем отново по малките пътища и да разгледаме областта Казентино. На тръгване се шмугнахме в един току що отворил мъничък магазин пълен с местни хранителни продукти и купихме на спокойствие и под вещото ръководство на симпатичния възрастен продавач вино, зехтин и лимончело. Беше много приятно, защото човекът можеше на спокойствие да ни обърне внимание, да ни обясни, да направим настина избор с който да сме доволни. На връщане минахме през планините, по успореден на магистралата, изключително живописен път. Пътувахме около 40 мин. по-бавно, но при температури не надвишаващи 28 градуса. До обяд си бяхме отново в къщи и прекарахме деня в прохладата на каменната къща. Тази вечер имахме още едно много приятно преживяване. Нашата хазяйка Анна ни беше поканила на вечеря. В 8 часа се озовахме на приятно подредена маса в градината, отрупана с разнообразни италиански специалитети – повечето приготвени от пресни зеленчуци, и чудесна комания – Анна беше поканила нейната най-близка приятелка и съседка, както и една студентка от Етиопия, която живееше при нея. Жените на масата говореха отличен английски, знаеха къде е България и с огромен интерес изслушаха историята на Нашето място. И тяхната история се оказа доста подобна – преди 30 години Анна и нейната приятелка решават да оставят живота в града и закупуват два съседни имато в Тоскана, които се нуждаят от сериозен ремонт. Двете жени запретват ръкави и реновират къщите. Разбира се с помощта и на майстори, но доста неща са успели да свършат и сами. Разказваха ни как са търсили стари керемиди за ремонта на покривите, как са ги товарили, носили и почиствали. Разказаха ни за тяхната страст към пътуванията. За всички ни вечерта мина някак неусетно и трябва да призная, че вниманието и гостоприемството на нашата хазяйка наистина ни впечатлиха.
На пазар за тосканска керамика и за втори път във Флоренция. В сряда бяхме планували и второто си посещение до Флоренция с една основна цел – галерията Уфици. Имахме запазени билети за 15.00 часа и затова сутринта с Иван се впуснахме в едно друго приключение – да посетим местния майстор на тосканска керамика. От мига в който пристигнахме в Тоскана навкякъде ни правеха огромно впечатление красивите кашпи и саксии, с които бяха декорирани къщите. Отдавна искахме точно такива, но в България не успявахме да открием. Отново благодарение на нашата хазяйка успяхме да окрием местния майстор, който се оказа на 5-6 минути от мястото, на което бяхме отседнали. Магазинчето беше малко, с вътрешен двор пълен с кашпи и саксии, и някак скрито от улицата. Може би затова до този момент не го бяхме забелязали сами. Пристигнахме точно когато отваряше и отново бяхме еденствените клиенти. Прекарахме близо час в откриване на най-разнообразни и изключително красиви керамики. „Нашето място“ се сдоби с прекрасни кашпи за двора, уникална керамична чешма и още някои декорации, които ще разкриваме с времето, когато си застанат на мястото. Тъй като всичко тук беше ръчно изработено в началото въобще не бяхме сигурни, че ще можем да си го позволим. А после човек започна да обявява цени, които бяха между 2 и 4 пъти по-ниски от цените на подобни изделия в София. Накрая разбира се ни направи отстъпка. Така, че от сърцето на Тоскана донесохме средиземноморски привкус за нашите къщи и прекрасен спомен от едно наистина вълнуващо пътуване.
Щастливи от направеното откритие, облякохме градските дрехи и тръгнахме към Фларенция за да посетим първата галерия, която е била отворена за широката публика от Медичите – Уфици. Аз лично доста се вълнувах – много бях слушала за Уфици, но истината е, че нищо казано не може да се сравни с оригинала. Невероятно изживяване за сетивата и душата. Когато видях „Пролет“ и „Раждането на Венера“ нещо заседна в гърлото ми. И не бяха само те. Галерията е пълна с прекрасни творби на уникални майстори. Ники беше още по-възхитен и от нас. Вечерта след посещението ни се обади 3 или 4 пъти за да обсъдим преживяването в галерията. Тук няма какво повече да се каже – просто трябва да се види.
Единственото място, което не успяхме да посетим, а много ни се искаше е Палацо Пити. Виждала съм снимки, а освен внушителната архитектура отвътре и уникалните експозиции – защото сградата е превърната също в галерия, Палацо Пити притежава и невероятно красива градина. Просто дойдохме в твърде горещ сезон и двамата с Иван не понесохме добре жегите. Така, че – Флоренция, пак ще се върнем, защото знаем че има още много съкровища, които да открием тук!
Тръгнахме към България в петък ранния следобяд и пристигнахме в Зорница в неделя на обяд. Пътуването беше доста тежко, защото попаднахме на вълната гастербайтери, но не мисля да се спирам в подробности на човешката липса на възпитание и арогантност. Как бяхме посрещнати тук в Зорница – това е тема за следващия пост!
