„Иване, много си отслабнал“, от 5-6 години всеки ми го казва, всеки път като не ме е виждал от 2-3 месеца. Тоест математически погледнато вече трябва да съм около 27 килограма и след още 3 години да съм минус 17. По онзи негативния начин прозвучава винаги. И аз накрая реших да проверя слаб ли е слабия. Импровизирана организация – грабнах един наръч дрехи от гардероба, натъпках ги в един плик от Лидъл, една раница и към София. Забрах децата – 2 броя действащи спортисти – малки машинки, високи вече почти колкото мен. Големият ми син изявява желание да спим на палатка. Не вещае нищо добре за старите ми кокали, но което си трябва си трябва. Събрахме разни инвентари, де-що намерим по гардеробите. Минаваме на бързо през Декатлон да се до-оборудваме и някъде към 20 часа се докопваме до поляната под хижа Бъндерица. Току-що се е изсипал сериозен дъжд. Студено е и се стъмва. Няколко кемпера, няколко палатки. Децата играят с немска овчарка – сладко. Локва. Палаткаджиите минават и все цапват в тъмното в нея. Възклицават различни варианти на „ма…“. По един такъв добродушен планинарски начин на хора търсещи и свикнали с несгодите. Моят тип хора. Разпръсваме хаос от рейки, платнища, колчета и гадаем кое къде отива. Задружно, като три мравки ръчкаме, пробваме, дърпаме. Тихичко в мрака. Чува се шепот от палатките наоколо. Най-накрая и нашата палатка се вдига – крехък дом далеч от дома. Събираме три глави над чиния домати и сирене. Мляскаме активно 10-на минути, после доволни от компанията си се усмихваме още 10-на минути и си говорим. Обличаме по няколко ката дрехи и по 2 чифта чорапи. Децата се опаковат в спалните чували. Мисля, че ще им достатъчно топло. Не съм сигурен. Нищо, нали ще стават мъже. За мен остава третия спален чувал- тънък като вестник с полу-развалени ципове. Излизам малко навън – гледам звездите и черните урви. Слушам леките звуци от околните палатки – успокояват ме. Чувствам го като втори дом. 30 години стъпките ми са се връщали тук. Научил съм се да ценя дребните моменти на осъзнаване колко е кратък живота, вместо да реагирам обратното. После заспивам и съответно по едно време, както се очакваше, се събуждам вкочанен от студ. До-обличам всичките налични дрехи, които се въргалят наоколо – по 5 ката клинове, анцузи, фланелки, полари, ветровейки, и 4 чифта чорапи. Вече не съм слаб. Дебеличък съм. Помага. В 5 часа се събуждам окончателно. Пропълзявам насила навън да погледна небето. Чисто. Две-три притеснителни облачета пъплят. До 6 си мисля много дълги мисли и после събуждам децата. В палатката е пълен безпорядък – както си му е реда. Бързаме да изпреварим облаците. От хаоса събираме само необходимото за прехода. Пращам децата с плика с храната да седнат на една от 20те маси на дървеното заведение до нас да закусим. Един разгневен бабанка излиза от вътре, маха с ръце и кълне децата – „не виждате ли, че не е отворено?“. Сякаш казва, „Това са моите маси, писна ми от навлеци като вас“. Опитвам се да не се дразня. Не ми е лесно. Сядаме на 3 камъка и хапваме набързо. Последна проверка на инвентара – храна, достатъчно дрехи, резервни чорапи … чек. Потегляме от Бъндерица в 7. Хижата е пълна. Хората са се раздвижили и пъплят от всички посоки. Нагоре по пътеката през гората към Вихрен и Кончето. Чувствам се свежо. Без раница на гърба – имам си двама шерпи. Доживях и това. Колко пъти е било обратното. Баир без край. Кой не обича безкрайните неща. Сами сме. Стигаме на границата на гората – в зоната на магията. Мурите са се кротнали накриво в скалите. Едно от най-красивите места по нашите земи. Краката ми стъпват по камъните. Чувствам се слаб и лек. Живичък. Необременен. На тези години това е рядко усещане -знаете. И децата дърпат добре. Приятно ми е, че са силни. Кога пораснаха? Като коза – обичам да се чувствам така. Безтегловно. Минаваме през долния казан – една равна широка поляна прерязана в средата от пътечката и от горната страна затапена от голям баир, който ни чака с нетърпение. Преваляме го и се потапяме в безпорядък от малки сгушени скалички. Вием през тях. Стигаме до втория казан. Величествен – надвисналите поли на Вихрен. А ние сме мравки. На премката между Вихрен и Кутело се открива наградата – гледка към Синаница и западните долини на Пирин, които приканват да се загубиш. После по подсичащата пътека на връх Кутело излизаме на Кончето. Децата плахо се надвесват над ръба. Виждам как нещо в тях се усмихва. Лицата им се променят. Стават меки, щастливи. 10 часа е. Светът под нас се пробужда. И няма умора. И си викам – слаб, слаб, ама … то май не е лошо да си слабичък от време на време.
