За първи път видях Триградското ждрело преди около 10 години. Пътувах с двете си, тогава все още малки деца и мига, в който ждрелото се появи пред нас очите ми се напълниха със сълзи и спрях колата. Не можех да помръдна. От вцепенението ме извадиха тревожните вопли на двете деца „Мамо, не можеш да спираш така на пътя! Зад нас има много коли!“ Отбих на уширението преди тунела под планината и излязохме от колата. От там можете на спокойствие да позволите на всичките ви сетива просто да поемат гледката. Стисках здраво ръчичките на двете си деца, зад нас по шосето все пак свистяха коли с недоволни от моето изумление шофьори, и просто гледах. Гледах с очите си, със сърцето си с цялото си същество. Този момент се е запечатал трайно в съзнанието ми и затова, когато Иван ме попита преди две години, какво искаш за рожденния си ден дори не се замислих – да отием до Дяволското гърло.
Тръгнахме в делничен ден и това ни спаси от наплива туристи. От Зорница, тръгнахме в посока Пампорово, от там се тръгва към Стойките, Широка лъка – там спряхме и разгледахме града. Това беше първото ми посещение на Широка лъка и трябва да призная, че от всичко което бях чувала очаквах повече. Това, което за мен си заслужава най-вече да се види в Широка лъка е църквата на центъра и Националното училище за фолклорни изкуства – истинска гордост ме изпълни когато си дадох сметка, че прекрасната сграда, която виждам е българско училище и то създадено да съхрани културата и традицииите ни. Синът ми заяви, че с удоволствие би учил в училище като това. Мислихме да изпием по едно кафе в малкото градче и да закусим тук, но не усетихме уюта, който търсихме и продължихме напред.
Отбивката за Триград се намира след Широка лъка. Да Триградското ждрело се пътува по тесен, криволичещ, но приятен път и както вече започах този пътепис – това е първото място на което задърлжително трябва да спрете и не е нужно да е на пътя – има чудесно уширение в лявата страна, точно преди тунела. Бих ви препоръчала да си отделите време за това спиране. Поне на мен, и до ден днешен, ми е много трудно да се отделя от гредката.
Пещерата Дяволското гърло се намира много близо след тунела – затова, минете ли под планината, внимавате за паркинга пред пещерата – в дясно от пътя. В делнични дни обикновено има достатъчно място да паркирате.
Когато пристигнахме там преди две години, бяхме едниствените туристи и ни разрешиха, ако не ни е страх да влезем сами. Нова вълна на вълнение ме обзе в този миг. Спомних си отново първият път когато прекрачих прага й. Това не е най-красивата пещера в България – дори бих казала, че трудно може да впечатли с нещо особено – тя обаче и до ден днешен остава най-специалната за мен, защото носи уникално преживяване. Влизаш в нея и чуваш легендата от екскурзовода – от тук е входа към ада, мястото на което Орфей е загубил Евридика. Всичко тук те кара да вярваш в тази история. Сякаш ги виждаш на малката лодка. Но още по-важно – ти си застанал пред входа към дяволското царство, влязъл си в дяволското гърло. И тогава пред теб се изправят като непристъпна стена множество, почти напълно отвестни стълби. А някъде там горе виждаш отново светлина. Косата ти леко настръхва, защото това е изхода от пещерата. Ако искаш можеш просто да се обърнеш назад и да се върнеш от същия вход от който си влязъл или да предизвикаш дявола и да изкачиш стъпалата. Когато за първи път застанах пред тези стълби стоях на кръстопът в живота си. Отдавна знаех правилното решение, но нямах сили да го взема и да продължа напред. И тогава отново хванах децата си за ръце и просто тръгнах по стъбите. Като пречистване, изкачването на всяка стълба даваше яснота на мислите ми, на решенията ми, даваше ми сила и кураж. Когато тримата подадохме глава от другия край на пещерата, усещах че там долу съм оставила част от мен, която повече не ми е нужна. Излязох от Дяволското гърло и бях нов човек.
Десет години по-късно животът ми беше точно такъв, какъвто исках да бъде. До мен бяха синът ми и любимият за мен мъж. Дъщеря ми вече беше поела пътя към следване в чужбина. Аз бях техния екскурзовод и накрая отново застанах пред отвесните стълби. Тръгнах без да се замисля – изкачването на стълбите отмиваше всяко негативно преживяване от последните десет години. Вървях и изхвърлях от себе си всяка болка, която беше преминала през мен и не беше успяла да си отиде. Светлината от другия край на пещерата отново ни посрещна. Отново се изумих, колко красив беше този изход. Сякаш царство на феи и магични горски създания. Присядаш за малко, поемаш дъх и отново се усмихваш – всичко това, което не искаш повече да те съпътства в живота просто е останало в Дяволското гърло, а ти си излязъл чист и можеш просто да продължиш!
На връщане спряхме напълно импровизирано в едно от заведенията покрай пътя. Не помня как се казваше – имаше дървени маси и навеси и беше на поляна, непосредсвено до реката. Точно след него се намираше лъскаво заведение подобно на замък. Мисля това е добра отправна точка. Там хапнахме прекрасни родопски специалитети и получихме чудесно обслужване и отношение. Ако имате време при едно такова пътешествие можете да отидете до Триград и дори до конната база и да пояздите из планината. Триград е спретнато и приятно планинско градче, но ние не се задържахме там дълго.
На връщане Иван караше, а ние поспахме. Доста емоции събрахме този ден, но ето дори и сега когато пиша това, ми се иска да тръгна към Триградското ждрело и отново да покоря стъпалата на Дяволското гърло.
