22 декември 2020 година. Датата, на която двамата с Иван закупихме тези две стари къщи. Много хора решиха, че сме подлудели, но си бяхме напълно наред, а и дори не беше любов от пръв поглед.

За нас всичко започна 9 месеца по-рано. София беше поставена под блокада – помните – ковида. Както всички останали и ние останахме затворени вкъщи по 24 часа на ден. Работехме. Работехме много, но постепенно скуката от еднообразието ни налегна и започнахме да обсъждаме темата „А, сега накъде?“ За хора свикнали често да пътуват и да прекарват всяка възможност в планината, затворените врати на апартамента бяха станали трудно поносими. Но ние си намерихме избавление. Всяка вечер отваряхме компютъра и правихме виртулни обиколки на Родопите. Обичаме тази планина. Така скоро установхме, че и двамата си представяме „накъдето“ извън София. Бяхме на житейски къстопът – не искахме повече да живеем под наем, но и мисълта да заупим кутийка в града не ни привличаше. Тук само за отметка – ние сме си софиянци, просто София твърде много се беше променила.

Та да се върнем на кръстопътя. След поредната вечер из дебрите на Родопите, решихме, че падне ли блокадата, ще си изберем къща под наем в Родопите и ще останем да живеем там 1 месец лятото. Целта – да разберем от нас селски чеда ще стане ли, а и да си потърсим подходящ имот, който да закупим. Речено, сторено. Вече прекарвахме вечерите в търсене на къщи под наем. Така напълно случайно попаднахме на село Зорница и една приятна къща, която се даваше под наем. Никой от нас не знаеше нищо за селото, но мястото ни се стори стратегическо, като отправна точка за нашето търсене.

Като всеки Тома Неверни, не оставихме нещата до този прост избор, изровихме още сумати ти къщи, веднага след падането на блокадата дори обиколихме някои от тях, но след поредното разочарование просто се обадихме на нашите бъдещи хазяи в Зорница и в края на месец май за първи път дойдохме тук.

Стигнахме до тесния асфалтов път към селото привечер. От двете ни страни се простираше красива борова гора. Чуваха се викове на елени. Сърцата ни бяха зажаднели за това и на няколко пъти спирахме, просто да усетим дъха на гората. Изведнъж, след поредния завой пред нас изникна селото. Спомням си, че Иван спря и възкликна: „Боже, много е стръмно! Като в казан!“. Такова е. И до ден днешен. Но това се оказа, че носи след себе си уникално предимство – всяка къща тук е с гледка, която дори днес, две години по-късно продължава да спира дъха ми.

Прекарахме един уикенд в селото, установхме, че условията ни харесват и наехме етаж от къща за един месец. Две седмици по-късно бяхме отново тук, с кола пълна с багаж и стратегия за търсене на имот. Романтичната ни идея беше, да намерим поляна – типично родопска, полегата, но и на високо, с гледка и заобиколена с гора. Идилия. Такива поляни за една седмица открихме много – само по билото над Зорница има неизброимо много приказни места, точно като извадени от картичка, но….някак си никой не се беше сетил да прекара токи и вода до там. Често и за пътя бяха забравили. Доста бързо се отрезвихме от романтиката и си дадохме сметка, че трябва да търсим по селата – поне път, ток, вода да има. И отново хукнахме – Забърдо, Богутево, Дряновец, Проглед, Момчиловци, вилната зона на Пампорово, Смолян и селата около града….вече дори не помня всичко. Харесахме и няколко имота в Зорница, но някак с всичко удряхме на камък – я земята ще е извън регулация, я твърде много наследници и не мога да се разберат, доста хора, като научаваха, че сме от София ни говореха, че чакат чужденците с куфарчетата с пари, но истината е, че в повечето случаи просто….не беше нашето.

Един ден, отчаяни от безплодното си търсене споделихме неволите си с хазяите ни. Тогава Васко и Сърница (наши хазяи по това време и съседи и приятели към днешно), казаха че продават две стари къщи. Ей тук, отдолу. Не бях забелязала къщи под тяхната, но тръгнахме да ги видим, както бяхме по чехли и пижами. Повечето снимки в този пост, са от нашето първо запознанство с бъдещия ни дом.

Какво да ви кажа – трева до кръста на Иван, на мен до рамене. Коприва – колкото душа ти иска. Къщите порутени. Път до сами тях няма. Ток и вода – няма, но все пак може да се прокара. Местата – поне в регулация. Постройките – селскостопански.

Не беше любов от пръв поглед. Никой от нас не виждаше как бихме се справили с ремонта на тези къщи. Но тогава един ден, Иван окоси тревата и успяхме да стигнем до хамбара и да влезем в него. Стигнахме по най-малко изгнилите греди до прозореца и седнахме на ръба. Дървениците и бълхите се нахвърлиха да пируват с де каквото намерят по нас, но това вече нямаше никакво значение. В този момента и двамата си дадохме сметката, че гледката на ширналата се пред нас планина, може да е гледката от нашия дом. Картината, която прозорецът обрамчваше, беше едно от най-красивите неща които бяхме виждали в живота си. Едва на ръба на този прозорец прозряхме напълно, че няма какво повече да търсим, защото сме го намерили още в мига, в който за първи път сме стъпили в Зорница. Когато си тръгвахме от порутената постройка и двамата знаехме, че решението е взето.

Не, не беше любов от пръв поглед. Ние с Иван също не се влюбихме един в друг от пръв поглед. Може би затова знаем, че сърцето има нужда от време да опознае, да усети, че понякога на любовта й трябва време за да се покаже, и да остане завинаги. За нас, това бе началото на един напълно нов живот.