Големият ми син Нико наскоро беше абитуриент. И ме покани да го отпразнуваме на разходка в Пирин. В 18 часа тръгнахме от София в посока Кресна към местност Върбите (Лагера) и оттам към хижа Загаза. Планът беше да пристигнем там преди полунощ и на другата сутрин да се качим по западната долина под връх Вихрен. Която долина от много, много години гледах от Кончето, Вихрен и другите върхове. Отгоре-надолу. И все си виках – някой ден, животът е пред мен. Вече животът не е съвсем пред мен, и всеки ден вече е ДЕН.
Преди години бях вманиачен планинар. Маршрутът по билото на Пирин го бях обходил добре поради екстремния преход Мусала-Вихрен за 24 часа. Бях го правих общо 7 пъти с променлив успех. Малко се притеснявах защото отдавна не съм във форма за екстремни преходи а пък Нико е професионален спортист и вече и той вманиачен планинар. Но е хубаво да си тества човек лимитите. По път се обадих на хижа Загаза и се оказа, че е заключена (понеже имала само една врата). Което е леко озадачаващо защото хижите са подслон за бедстващи. Както и да е – тази хижа имаше много готин пред-последен хижар и след това много готини настоящи такива. Но последният път в хижа Загаза се появиха едни Кресненски млади хора и по нощите пуснаха чалгата на макс и завъртяха софрата и нямаше сила, която да ги убеди, че не се държат коректно. Даже един стана агресивен и започна на пияно да крещи по коридорите на хижата. А тя беше пълна със семейства с вече заспали деца. Това съм го изпитвал и на хижа Вада. Затова вече не ходя по хижи. Наслушал съм се на реплики от рода – „ако искате тишина отидете на хотел или на санаториум“. Иронията е, че се чувствах точно като на санаториум – за душевно оскъдни. Жалко, но стига толкова на тази тема.
Решихме да ходим направо на хижа Синаница, което е друга бира тип преход. Много по-тежък. Аз бях леко против, но Нико искаше и речено сторено. Не се съпротивлявах защото аз тайно се надявах той „да ме навие“.
В 22 часа, вече по тъмно тръгнахме от Върбите по един пряк път с цел да се влеем в основния маршрут за хижа Синаница. Аз без багаж. Нико носеше всичко. Тръгнахме по една пряка пътека, която на Нико му се показваше на устройството с маршрутите. Идеята беше да се влеем в основния маршрут по някое време. Така и не се вляхме. Първо движехме по черен път и после завихме нагоре по долината на хижа Синаница. Пътеката е почти неразличима, но излизахме вече на по-високото и я карахме на усет през поляни, паднали дървета, пресичахме пълноводни потоци. На потоците Нико правеше много смешни гимнастики – забиваше двете щеки пред него в реката и с тяхна помощ правеше лъвски подскоци с двата крака едновременно. От по 3-4 метра. Младото си е лудо 🙂 Позабавлява ме. Имаше луна и с фенерите горе-долу се виждаше. На едно място на мен дори се наложи да се събуя и да преджапам бос.
Имаше един много дълъг и стръмен участък през вековна гора. Там вече започнах да усещам сериозна умора и съмнение дали ще устискам. След около 15-на минути се случи нещо странно. Изпаднах в някакъв вид приятен транс при който стъпката ми олекна и се почувствах пак силен, но едновременно с това уморен. Може би включих на режим премеждие, което си е приятно. Нико се грижеше за мен. Подаваше ми вода, храна, следеше батерията на фенерчето. Коригираше си темпото по мен. Чувствах се хем щастлив, че синът ми става мъж (даже вече за вече мен си е 100% мъж), хем изпитвах една тънка носталгия по старите времена, хем се чувствах леко безполезен. Какво да се прави, ще трябва да се свиква с това все повече за напред.
Стигнахме над линията на гората и след кратко ходене по едно затревено било пътеката потъна в 400 метра клек. Само дето пътека отдавна нямаше. Който е ходил в клек знае, че е доста добър крос-фит. Отгоре по клоните, отдолу с провиране. Многократно съм се лутал в клек и знаех колко е тежко и коварно щеше да стане ако се увъртим. За щастие някога, преди много години клекът е бил прорязан за пътека и успявахме да се ориентираме по белезите на отрязаните клони. След клека стана адски красиво – едни скалички, рекички, езерца, видима пътека на места. Красота на фенер и луна – странно усещане. Рядко. Вода течеше от всякъде и преливаше. По едно време пътеката влезна централно в 100 метра езерце. Трябваше да обиколим през клековете по брега. Борехме се с препятствията подред. В такива случаи трикът е да не мислиш за крайната цел а по следния начин „сега ако не бях тук какво щях да правя? Да спя. Е кое е по-интересно?“. Накрая за награда подминахме хижата в тъмното и се наложи да се спускаме обратно към нея.
Както винаги хижа Синаница беше празна. Преодоляна беше 1100 метра вертикална денивелация. Пристигнахме в 4 часа през нощта и легнахме в голямото спално с по няколко одеяла всеки. Заспал съм и като се събудих гледам вънка съвсем светло. Дремнах още малко и станах. На една от най-красивите гледки в Пирин. След малко и Нико се появи пред хижата. Викам му „Е, как добре съм спал, като се събудих вече беше светло“. А Нико каза: „Тате, ние си легнахме в 4:30 – ти си спал само 3 часа“. С типично тънката си усмивчица. Спомням си когато беше малък и си говорихме че за да стане мъж когато го боли трябва да стиска зъби. А той отговори: „тате, ами ако имам зъбобол?“. Пак с тази тънка усмивчица. Малко като Любен Дилов – светла му памет на този остроумен човек.
Не губихме много сутрешно време и тръгнахме нагоре и по диагонал по посока Вихрен за да влезем в неговата долина, но без да губим височина. По сняг и клекове. Снегът не беше много фирнован, но все пак опасен и внимавахме. Времето беше нестабилно и накрая решихме да се спуснем преди да стигнем желаната дестинация. Направихме по едно контролирано спускане по дупе надолу по снега докато стигнем до прекрасната горна долина на хижа Синаница. Напомни ми за най-великата история на оцеляване на сър Ърнест Шакелтон и неговите двама другари, когато по същия начин са се спускали по скатовете на остров Южна Джорджия. Горната част на долината на хижа Синаница е страхотно място – ручеи, скалички. уютна гледка. Разчупена. Обходил съм почти всяка долина в Рила и Пирин и това място определено се нарежда в топ 20. Цялата тази западна част на Пирин е огромна, величествена и дива. Приканва те просто да си потопиш душата в нея. Препоръчвам силно за ентусиазирани любители на дивата природа. Со кротце се върнахме при колата и се гмурнахме в цивилизацията. Аз за малко. И после пак в село Зорница.
Благодаря ти сине за прекрасното абитуриентско парти!
