Дъщеря ми, Лия, беше на 3 години когато тръгна на детска градина. Година по-късно, започна да се прибира почти всеки ден с доста добри детски рисунки, особено като се имаше предвид възрастта й. В началото просто се радвах на рисунките и поздравявах детето, като си мислех, че едно 4 годишно дете не може само да направи тези рисунки и сигурно пеподавателят по рисуване е твърде амбициозен в желанието си да впечатли нас, родителите. След около месец, бях събрала сериозно количество шедьоври, но гледах на тях не като рисунките на дъщеря ми, а като рисунки на нейната учителка. Затова звъннах в детската градина и помолих преподавателя да остави детето да рисува така както може, защото аз не искам съвършенни детски рисунки, а автентични. За мен единствено те имат смисъл, все пак. Учителката, едно изключително красиво и лъчезарно момиче, което никога няма да забравя, с усмивка ми обясни, че тя показва на децата само различни техники, насочва ги към темите, но никога не пипа по рисунките им. Затворих телефона и разбарах, че дъщеря ми е родена с гоям късмет, след като на тази възраст вече е видимо, какви таланти притежава. Разбира се увеличихме уроците и курсовете по рисуване и постепенно за нея това се превърна в страст. Логично – след седми клас продължи обучението си в Художествената гимназия и аз бях убедена, че рисуването и дизайнът ще бъдат нейното житейско призвание.
Да, ама не. Като дете Лия беше много стеснителна и рисуването, като индивидуално занимание, допълнително допринасяше за това тя да предпочита повече самостоятелни занимания и собствената си компания. Затова я записах на детска театрална школа – за да може да види как изкуството обединява хора в общи проекти и да разшири уменията си за изразяване. Постепенно, тези театрални сбирки се превърнаха в най-очаквания ден от седмицата за нея, последваха различни представления и изяви, участваше в тях с цялото си сърце, включваше се в подготовката на декори и костюми. И така в 9 клас, моята прекрасна дъщеря ми заяви, че не иска да следва в университет с изобразително изкуство, а иска да учи актьорско майсторство и то в Англия. Както се казва – шах с пешка. Веднага намерих школа, в която тя да започне да учи английски език за покриване на сертификатните нива, а тя успоредно продължи да се заимава във всяко свободно време след училище с театър. Тук ще отправя едно огромно благодаря на актьорите Светослав Добрев и Габриела Станкова, които запалиха в това дете не искра, а огън, който и до ден днешен не спира да гори, и също така на актрисата Цвета Балийска, която откри пред нея необятните възможности на импровизационния и playback театър.
Нещата лека полека започнаха да се наместват, когато в средата на 11 клас дойде Ковид кризата. Това беше голям шок за Лия, защото значително ограничи възможностите й да посещава театралните школи и изяви които така обичаше. Имам чувството, че тази последна година преди кандидатстването беше най-тежката, но именно в тази година и половина, аз разбрах, че ако някой каже на дъщеря ми, че тя не може да направи нещо, Лия просто се амбицира и го прави. Няколко месеца преди изпита й по английски, от школата, в която учеше, ми се обадиха, че според тях няма защо да се явява на изпита, защото няма много шансове да го вземе. Казаха ми, че така или иначе са ме предупредили, че късно се е записала и не е могла да навакса. На мен и през ум не ми е минавало, че детето ще ходи две години на уроци и няма да се яви на изпита, независимо дали ще го вземе или не и този подход на презастарохване, ми се стори дъбоко объркан и крайно невъзпитателен към детето. Когато Лия разбра, за мнението на учителите си, само сбърчи лице, по начина по който само тя си умее, отиде и си взе изпита. Горе долу така се случи и със самото кандидатстване в университета. Свързахме се с фирма посредник в България, тъй като кандидатстването в Англия е доста сложен процес – от личен опит – не бих опитала да премина през това сама. Когато експертите във фирмата разбраха за каква специалност кандидатства Лия, наведоха леко глави и с доста угрижени погледи й обясниха, че актьорските специалности са много конкурентни и шансът да я приемат е твърде малък. Лия обаче въобще и не поиска за знае за мнението им – имам чувството, че никога не допусна мисълта, че няма да учи това което иска. И така, след изтощителна година на подготовка в локдаун, тя получи заветното „да“ от театраното училище към Универистета в Есекс – East 15. Преди три години, моето момиче събра багажът си в два куфара и замина за малко градче наречено Southend-on-Sea, тъй като най-новият копус на университета се намираше там. Дори не успях да замина с нея – сама си намери квартира, сама се настани и тръгна на лекции. За три години, всяка година завършваше сред отличниците на випуска, впусна се в това обучение с целият си хъс и целеустременост да вземе и да даде най-доброто. Тази година тя завършва, и на 14 февруари, аз тръгнах от Зорница през Лондон до малкото английско градче на устието на Темза, за да гледам едно от трите й дипломни представления – „Ромео и Жулиета“, като на нея беше дадена ролята на Жулиета.
Кацнах на летището Станстед привечер. Слава богу, това е малко международно летище и доста добре уредено. На автогарата до летището имаше малко и приятно кафене, в което спокойно изчаках рейса си и потеглих към Southend-on-Sea. Southend-on-Sea е град малко по-голям от Чепеларе и определено по-малък от Смолян. Хората тук се придвижват или с кола или пеша – градски транспорт няма. Това е едно от тези сателитни градчета до около час път с влак от Лондон, които в последните години започват все повече да се населват от хора, които работят в столицата, но не могат да си позволят непосилните наеми на мегаполиса или просто предпочитат да живеят при по-комфорни условия за доста по-поносими наеми или цени на имотите. Тъй като Southend-on-Sea е на около час път с влак от Лондон, той все още се води от по-бедните градчета по протежението на Темза. В това бедно за англичаните градче, всички улици бяха изрядно асфалтирани и поддържани, градоустройственият план – без забележки. Къщите са в един стил, добре подредени. Няма една зелена, една бембяна, една напред, една назад. Движиш се по улиците и знаеш, че се намираш в Англия. Ясно вече се виждаше, че градчето е започнало да се заселва с по-заможни хора, по обособените квартали с реновирани къщи. В този малък град имаше магазини на три големи хранителни вериги, добро изобилие на магазини за дрехи и обувки, два хипермаркета, множество ресторанти, пъбове, увеселителен парк и разбира се кампусът на един от най-големите университети в Англия и университетския театър. За мен беше изключително интересен факт, че театърът се помещаваше в стара готическа църква. Първият път, която отидох за да гледам представлението на другата група от випуска на Лия, навигацията ме отведе пред църквата, а на мен и през ум не ми минаваше, че това всъщност е театъра. Може би съм била доста смешна как съм се въртяла и оглеждала пред църквата, чудейки се какво се има предвид, под „Пристигнахте на вашата дестинация“. Добре, че с периферното си зрение зърнах стикера на вратата, който указваше, че това е театър. Първото представление, което гледах още на втория ден от пристигането си, беше „Животът е сън“ и се изпълняваше от първата група актьори от випуска на Лия. Още по време на това представление видях колко добра работа са свършили преподавателите с децата. Останах истински развълнувана от разказаната история, от добрата игра на младите актьори, от добре построената от режисьора пиеса.
Останах в Англия 10 дни, като през по-голямата част от времето Лия и Оли бяха на репетиции, тъй като премиерата на тяхното представление беше на 9-тия ден от моя престой. Беше изключително приятно, че в неделята успяхме да отидем за няколко часа в Лондон, да се разходим по Темза в отсечката от Лондон Бридж до Биг Бен, да разгледаме Ковънт Гардън и да вечеряме в прекрасен индийски ресторант с майката на Оли. Лия и Оли са заедно вече от две години, ние с Иван приемаме Оли като част от семейството, Лия също е близка с родителите му, но ние – родителите до този момент не бяхме успявали да се запознаем. Основно вината разбира се е във факта, че аз живея доста далеч. За мен това беше една много щастлива вечер. Първо защото успях да прекарам няколко часа с децата, второ заради топлото посрещане от страна на Кирсти, майката на Оли, а също така и заради възможността да видя една изключително красива и уютна част от Лондон – Ковънт Гардън. За трети път посещавам града, ходила съм около Уестменстърското абатство, Биг Бен, Бъкингамския дворец, Кенсингтън, Сейнт Джордж Гардънс, Пикадили съркъс, Сохо, но толкова уютна и магнетична атмосфера, както в Ковънт Гардън, другаде в града не съм виждала. Пешеходните зони с разнообразните ресторантчета, закритият пазар, театрите, операта – всичко навяваше по-скоро една средиземноморска атмосфера. Та за всеки, който предвижда пътуване в Лондон и не е бил в тази част на града – горещо препоръчвам.
В останалите дни до представлението се постарах предимно да помагам на децата, най-вече с това да имат топъл обяд и вечеря. Във вторник си бях резервирала час в едно много уютно бистро, точно срещу университетския театър за следобеден чай. Досега никога не бях присъствала на тази английска традиция и нямах представа какво точно представлява. За първи път разполагах с достатъчно време в Англия и реших да опитам. На пръв поглед ще си кажете – ами отиваш, пиеш чай, дават ти и някой сладкиш. Да, но преживяването е различно. На масичка в уютно подреден ъгъл на бистрото ме чакаше чаша от фин порцелан поставена върху две подложни чинии. Едната за чашата, а другата за закуската, към чая. Чаят се сервира в отделна каничка, също така ти предлагат отделно каничка с мляко. Закуските се носят в поднос на три нива и задължително съдържат – няколко вида мини сандвичи, направени само от средата на хляба – формата им е тънка и дълга, като пръстчета, задължително скоун – това е типично английско печиво, кръгло като бисквита, но прилича по-скоро на хлебче, тестото е нещо средно между бутер тесто е маслено тесто. Леко сладко, с много приятна текстура. Сервира се задължително с купичка масло и купичка сладко към него. Разбира се към следобедния чай се поднасят и различни видове мъфини и кексове. Въобще – едно изобилие от приятни за небцето и окото закуски. И всичко е внимателно подредено и поднесено, така че човек да може наистина да се отпусне и да релаксира за половин – един час, да си събере мислите или да се види с приятел. На мен тази традиция, доста ми допадна и твърдо съм решила да предложим формата и в „Нашето място“ – така че, очаквайте!
Дойде и заветния 22 февруари! Денят на премиерата на моето момиче! Цял ден не можех да си намеря място от вълнение! Бях се облякла и приготвила още от 4 часа и в един момент отидох по-рано в театъра да чакам там. Когато в началото на семестъра, Лия и Оли разбраха, че са избрани да играят в „Ромео и Жулиета“ бяха доста притеснени, защото Шекспирова пиеса не се играе лесно. След това, за тяхна още по-голяма изненада бяха избрани за главните роли на Ромео и Жулиета. Знаеха, че ще работят с режисьор с нестандартно мислене и това допълнително ги притесняваше. В крайна сметка, комбинацията от всички тези фактори се оказа изключително добра. Режисьорът беше поставил младежите в една доста авангардна и съвременна среда, много по-близка и адекватна за тях. Те се чувстваха свободни в тази среда и тя естествено им прилягаше. Представлението беше много добро и младежите играха прекрасно, изключително достоверно. Аз накрая съвсем искрено се разплаках – и не защото дъщеря ми играеше на сцената, а защото бяха успели да ме трогнат, да ме накарат да им повярвам. А за един актьор това е най-важното. За мен това беше едно наистина прекрасно преживяване, в което успях да видя колко много е израстнала Лия в разбирането си за професията, която е избрала, колко много е научила и как за тези две години и половина, още повече се е отдала на тази си мечта.
В Англия всяка учебна година в университета се учи по три семестъра и това беше второто им дипломно представление. Предстои им третото, което по традиция е авторско. Защото в университета са на принципа, че те не обучават просто актьори, които някой режисьор да хареса, а обучават мислещи и независими хора, които да могат да създават собствени проекти, да ги защитават и да могат да преминават успешно през целия път да тяхната реализация. Именно подтикнати от този начин на мислене Лия, Оли и още четирима техни състуденти създадоха собствена театрална компания – Tellus Theatre Company и вече бяха приети да участват това лято със собствено авторско представление на най-големия театрален фестивал в Шотландия – The Edinburgh Festival Fringe. Гордея се с тях – прекрасни, талантливи, мислещи и активни млади хора, с амбиции и мечти, които не се страхуват да осъществяват! Пожелавам им от сърце успех!
