От ЗОРНИЦА през МУГЛА до ЧАИРСКИТЕ ЕЗЕРА и ОБРАТНО

Това е история за едно спонтанно и много красиво Великденско приключение до село Мугла и Чаирските езера. В началото само искаме да предупредим – ако решите да повторите маршрута – пътуването е само за шофьори със здрави нерви и високо проходими коли. Видяхме безмерна красота, но тя – както много други високопланински места в България, се оказа трудно достъпна.

И така, Великден сутрин. Наспахме се. Доста работа ни се събра през последните месеци, а и не само, и затова бяхме решили да не бързаме, да не правим излишни планове. Беше ден за почивка, за празник! Предишната вечер, бях опекла червени чушки с чесън и магданоз и бях стъкмила едно бъзо кьопоолу. В хладилника имахме чудесни пресни картофчета и докато си изпием чаят и кафето ги метнахме във фурната да се изпекат. Внимателно подготвихме една кошница за пикник, добавихме към празничния обяд един козунак и няколко боядисани яйца, качихме двете кучета в колата и тръгнахме. Посоката беше село Мугла. Това, коато знаехме е, че има два подхода – единият от Смолян, а другият от Тешел, близо до Девин. За пътят през Смолян знаехме, че е в лошо състояние, а за другият, че е черен път, но нищо повече. Решихме да минем през Смолян. И така от Зорница тръгвате в посока Смолян. Малко след като влезете в града има табелка на дясно в посока „Каньона на водопадите“ – тръгвате по този разклон и карате в посока затвора. Подминавате затвора и държите все този път – той стига до село Мугла. Около 25 км. По силно разбит, някога асфалтов път, със силно надвиснали на него скали, опасност от свлачища и доста паднали по пътя скали. Пътят не е проходим за лека кола и си трябва известна доза смелост за да караш по него. Но,…каква природа. Едно от най-красивите места в Родопите. Покрай пътя се вие живописна река, с каскади, водопад, вековни дървета, поляни. Приказна красота, която така или иначе те кара да намалиш скоростта и друскането по пътя спира да ти прави впечатление. Тук на едни завой си харесахме полянка до реката и спряхме за нашия празничен обяд. Мисля, че едниственото, което ни липсваше в този момент, е че не можахме да го споделим с децата си. Убедени сме, че и четиримата щяха да го оценят. Но този Великден бяхме сами с Иван, седнахме кротко край реката, а кучетата щастливо тичаха около нас. Няма по-голямо удоволствие да стоиш тихо край реката и просто да слушаш водата. Хапнахме и продължихме нагоре. Пред нас се разкриваха все по-карасиви гледки и някак с нетърпение очаквахме село Мугла. И може би заради невероятно красивата природа очакванията ни бяха големи. За съжаление се оказаха неоправдани. Не бих искала да обидим някой, затова просто ще кажа, че тук не спряхме – просто минахме през селото и продължихме в посока Девин. Дори снимки от тук не сме правили – извинете ни за което, но не намерихме вдъхновение за това.

И така, при излизането си от село Мугла попаднахме на черен, добре чакълиран път – очевидно скоро ремонтиран – от тук човек може да стигне и с лека кола – бавничко, но може. От тази страна на планината, вече няма толкова впечатляващи гледки, но природата в Родопите по принцип е чудесна, така че пътуването продължи в приповдигнато настроение. Лека, полека излязохме на разкона за Триград. Сетих се, че Иван никога не е ходил на Чаирските езера и вместо в посока Широка лъка, тръгнахме кам Триград. Отбивката за Чаирските езера се намира в ляво – има построена беседка на уширението и табелка. За всички мераклии – ако пътят до Мугла е трудно достъпен, то този е много трудно достъпен. През цялото време се движите по черен път – в доста голяма степен чакълиран, но не и лесен за шофиране. Първият път, който дойдох тук, бях сама с четима тийнейджъри в колата и помня, че когато паркирахме, единствената ми мисъл беше – някак стигнахме, а как ще се върнем! И нека някои шофьори не се подлъгват по това, че след като една жена е стигнала, какво остава за тях. Откакто живеем тук, на мен често ми се налага да шофирам при доста нестандартни условия, а и нашата кола е изключително пригодена за планинско шофиране. Иван обаче е доста трениран, с годините каране по черните пътища,  глътна пътя за около 35 минути. Стигнахме до табелката за езерата – намира се в ляво на основния път – няма как да я пропуснете, от където пътят става още по-лош – стръмни наклони, доста камъни и коренища, остри завои, минава се през река – не по мост, не през поток, през река. Викам на Иван – „Дай да спрем тук на табелката, до езерата е 30 минути пеша.“ Той маха с ръка и вика „Пфу, къде ти!“ и зави на ляво по отбивката. Стигнахме за около 10 минути, но като излязох от колата бях вир вода мокра, а само се возих. Така, че тук всеки да си прецени. Моят личен съвет е – стигнете ли до тук, оставете колата и продължете пеша.

Чаирските езера са защитена месност и природата тук наситина е доста непокътната. На езерата има хижа и няколко частни къщи. Чешма и беседка. Тук навсякъде в интернет, ще откриете, че в месноста има група от седем езера, но никъде няма да ви кажат, че на място няма маркирани пътеки до езерата, няма надписи или табелки. Още преди да стигнете до хижата, от дясно ще видите първото езеро – магично огледало на красивото родопско небе и заобиколилата го планина. Тази гледка приповдига настроението и човек чака да види с нетърпение и останалите. Стига до хижата и ако е сезон като този, безлюден, няма никаква идея накъде да тръгне. При първото си ходене, се качихме до най-високот езеро, до което се стига, като тръгнете по пътя зад хижата, подминавате бялата къща, която ви се пада в ляво, след което пътя се раздел на вилица – тръгвате наляво и се качвате на хълма, който ви се пада от лявата страна. Посредата на езерото има беседка и то от всички езера изглежда най-малко диво. По всички пътеписи, бях чела за магичното Синьо езеро, но къде е то, никой не казва. Добре, че първият път, когато посетих езерата с децата, беше в активен сезон и срещнахме един козар, който ни посочи посоката, в която да търсим езерото. Това добре, но в тази посока в края на август имаше малини, бурени и трънаци до кръста и никаква пътека. Питах тогава човека: „А къде е пътеката?“ – той ми показва малинака и вика „Ами тук!“. В това тук, пътека нямаше и тогава с децата се отказахме. Сега в ранна пролет, преди още да избуи растителността, с Иван стигнахме до мястото, което козарят ми беше показал. И той милия също ме пита: „Къде е пътеката?“ и аз кото козаря ми викам: „Ами тук!“ и соча поляната. Пътека няма. Това, което мага да ви дам като ориентир е – отново от пътя зад хижата, на вилицата продължавате около 30 крачки по десния път и просто завивате на дясно през поляната, преминавате поточето, изкачвате едно леко баирче, озовавате се на нова поляна, продължавате направо към гората и там се оглеждате за пътечка, която влиза в гората. Ние с Иван, като попаднахме на тази поляна преди горичката, успяхме да хванем сигнал и за погледнем сателитна карта, която ни показа, че в тази горичка има обезлесено пространстово. Просто решихме, че ако има езеро в тази посока, ще да е това. Така и се оказа. Магична гора, магично езеро. Недокоснато от човека. Място на което могат да се разказват приказки и легенди. Място на което времето спира и всяко дърво, камък или мъх сякаш разказват история. Не ти се иска да си тръгнеш и езерото сякаш те примамва да стоиш до него. Изведнъж цялото друскане и притеснения по пътя изчезнаха. Не търсихме повече езера – не искахме да разваляме момента с това да се ядосваме, че едно от най-красивите места в България, наистина е оставено да бъде толкова трудно достъпно. Та моят съвет е – тръгнете с водач, местен човек, който да ви заведе до езерата. Доста хора возят и с джипове нагоре – пътят си заслужава, видяното се помни цял живот и оставя белег на непреходна красота.

Качихме отново, добре накисналите се във всеки кален гьол, Бела и Драга в колата и тръгнахме наобратно. Широка лъка, Пампорво и накрая пътешествието завърши за всички участници в банята ни в Зорница!