Когато преди 5 години за първи път се отзовах в Зорница, като запален планинар, боро-любител, ме глождеше любопитството да пребродя планината в близка и далечна околност. Знаете това любопитство. Разпитах местните хора как се стига до Чудните Мостове през билото. Отговорът беше – трудно, цял ден ходене. Така започна този поход… в главата ми. Имаше толкова неща за правене и мислене тези години, че все не се наканвах да тръгна. Но той походът си живееше в мен. Реших да е велопоход, за по-шарено. Лятото превали, дните намаляха, листата на огромния габър пред нас се позлатиха. Знаех, че не го ли направя, цяла зима ще седя пред камината и ще мисля за това. Потегнах колелото криво-ляво, навих един допълнителен полар през кръста и потеглих. От края на асфалтовия път, свършващ в горната махала, побутах 200 метра нагоре до Ляскова Бърчина и оттам, вече горе на билото, подкарах към хижа Изгрев. Редуваха се полянки и горички. Може би 4 километра. Приятно, с умерени изкачвания. Няма жив човек. Слънцето припича меко. Времето спряло. Хижа Изгрев, един бетонен монумент на планинското соц. строителство, намиращ се на много приятно място, с хубави дървени столове, маси и чешмичка, беше празна. Някак си успокояща препратка към моето детство. Винаги съм си мислил, че пътешествията в гората са машина на времето – там назад, може и стотици години назад, когато природата си е била същата. Назад във времето, без стрес, джаджи, купешки маниери, свръх консумация, и свръх ангажирано съзнание. Хижата в гората съответно ме върна в социализтическото ми детство, за което й благодаря. Не ми пречи, че е толкова монументална. Някой е превивал гръб да я построи. До хижа Изгрев маркировките са редки, но с Google Maps за генерална ориентация човек се оправя. Точно преди хижата, в дясно, има една камара табелки и маркировка към Чудните Мостове и хижа Персенк. Маркировката става много добра и честа. Кара се по черни пътища. От хижа Изгрев пътят постепенно се изкачва няколкостотин метра. На места бутам колелото. Стига се до билото, което води към връх Персенк, и започва много приято и красиво колоездене, предимно през гора, омесена с полянки. Типично, като от представите на всеки Българин. Доста километри чудна природа. И пак съм сам. Пътят минава над село Забърдо (местните го наричат Забърдово) в широка дъга. Има само един по-стръмен участък от около 500 метра, където съответно бутам и дишам тежко. После започва преобладаващо слизане. Нося се волно. Минавам покрай две чешмички. На една полянка лягам за десетина минути и гледам небето, и си мисля за … нищо. После известно време мисля за това колко е хубаво да не мислиш за нищо .. и започвам да си мисля разни философски неща, и разбирам, че е време да продължавам. После пак на колелото до Глухите Камъни – странни и заоблени – изникват изненадващо как и защо на билото в гората. Говоря им и ги потупвам леко по гладката кожа. Странно, заоблени като огромни речни камъни, а река няма. Както майка ми обича да казва – „И най-малкото камъче в една планина прилича по форма на самата планина. В Пирин камъчетата са остри, а в Родопите са заоблени“. Много добре заоблят и душата ми. Нали и аз вече съм част от Родопите. Дотук може би час, час и половина от хижа Изгрев, но с доста бързи спускания. Пешком не мога да преценя, но си е ходене. От Глухите Камъни напред по билото се продължава за хижа Персенк, а аз поемам надясно и надолу през гората по тясна пътека за хижа Скални Мостове и Чудните Мостове. Пътечката е много добре маркирана. Летя между дърветата и се забавлявам при мисълта как ли ще се търкалям ако падна. Надолу и все надолу и стигам до коларски път. Продължавам дългото спускане през гората. И то каква гора, каква долина, и какви върхове я пазят, наредили се в полукръг като корона, начело с Персенк. Спирам за малко да попия обстановката. Наближавам целта и започвам да се надявам, че ресторантчето на хижа Чудните Мостове ще работи. Излизам на хижа Скалните мостове – друг соц. монумент – и шеметно влитам надолу по асфалта. Гумите свирят басово. Приятен звук. След скоро пристигам на Чудните Мостове. От пътя се спускам надолу напряко и на стръмно през коренищата на огромни борове. Гумата засича. Залитам напред. Критично. Скачам напред през колелото и някак си успявам да изтичам надолу докато колелото се опитва да ме ухапе по петите, дрънчи и се търкаля хаотично зад мен. Нищо ни няма и на двамата. Бабата на ресторантчето излиза вяло от кухнята. Изглежда ми уморена. Хубава баба, с чисти очи. Знам, че е от Забърдо, където познавам доста хора. Заговарям я, надявам се мило. Разказвам й, че живея в Зорница и идвам оттам през балкана. Питам я как са този и онзи от Забърдо. Погледът й омеква. Усмихва се и ми заговаря с онази хубава Родопска душа. Благодарен съм й, че ме нахрани вкусно и ми направи кафе. Наоколо има двама-трима души и една овчарка. Красиво животно. Съзерцавам обстановката. Чудните Мостове са просто …. Всичко наоколо е магия. Време на прехода около 3 часа и … 5 години. Яхвам колеото и политам надолу по асфалта. Ако някой обича да кара велосипед но само по асфалт и да не върти педалите – това е то. Няколко километра неземна красота. Свобода. Опияняващо. Излизам на разклона Забърдо/Чудните Мостове и продължавам надолу към главния път Пловдив-Смолян. Още няколко километра красота. Гората преминава в широколистна и се появяват скалички. Ваня ме взима от разклона на главния път. Леко съм уморен, но в разумни граници. Препоръчвам този преход на поне средно подготвени пешеходци и велосипедисти. Доста дългичък е, с умерена денивелация, и с прекомерна красота 😊. А на нашите гости препоръчвам като тръгват с колите от нас към Чудните Мостове да натоварят велосипеди (може и нашите) и да покарат надолу по асфалта.
